„Вода за слонове”
Сара Груън
Изд. Къща БАРД
2007
Действието се развива в Америка през 30-те години на 20-ти век, времто на Голямата депресия. Навлизаме в тайнствения свят на цирковото изкуство и пътуващите тогава циркове от град на град. Авторката ни разкрива постепенно блясъка и задкулистните истини на този свят. За съжаление, не винаги ярко като на манежа... Историята е представена леко, художествена измислица, но за да напише романа си, Сара Груън е изучевала с години от различни източници истинския живот на цирка от онези времена. Пътували с влакове. Спирали в различни градове. Представления за един ден. Разтоварване, представление, товарене и път... Хиляди километри из голяма Америка в сезона на представленията - Времето на парите и славата. През зимата повечето циркове почивали и чакали...
Нашият герой младеж от колеж за ветеринарна медциина, полски евреин –Якоб Янковски, в един миг животът му се променя с нелешата смърт при катастрофа на двамата му родители. Тогава разбира, че те са заложили всичкото си имущество, за да могат да го изпратят да учи... Остават му няколко седмици до следващия семестър, когато трябва да внесе новата сума, за да продължи. Взмеа тежкото и бързо решение да с емахне и да тръгне без посока.... Така случайността го довежда до релсите, до движещ се влак, на който той решава да се качи като пътник без билет.... Оказва се, че това е цирков влак... И така се започва. Влюбване, екзотични животни, грижи като втеринар за тях, разкриване на различни тайни, смърт и....
Историята в Книгата ни я поднася Якоб. Вече старец в инвалидна количка, на 90 или може би на 93... самият той не знае, а и кой го интересува... Намира се в частна клиника за възрастни хора.... Навлизаме в неговия свят, в неговите мисли и спомени... Спомени за съпругата му, която единствено е обичал в живота си и останал й верен до нейната смърт... Пет деца от брака му, които също могат да се причислят към „старците”. Редуват се многобройните му наследници да го посещават... Идването на цирк в близост до болницата отключва повече спомени и желание да излезе навън.... Може да се движи по малко... Един от старците в дома, се хвали че е носил вода на слоновете в някакъв цирк.... Якоб, не може да му повярва....
... Ако искате да попаднете в един различен свят. Не съм добра в писането, но в четено съм.. затова моят съвет е „Прочетете тази книга.”
Откъси:
Глава 1
Когато е на 5, човек знае възрастта си с точност до месец.Дори между двайсетте и трийсетте пак знае точно на клко години е. На двайсет и три съм, казваш, или на 27. Когато обаче преминеш 30-те, започва да става нещо странно. В началот е просто един кратък миг, един момент на колебание. „На колко години си?” „ О, на...”-започваш уверено и после спираш. Канел си се да кажеш на 33, но не е вярно. На 35 си. И тогава започваш да се тревожиш да не би това да е началот на края. Което то, разбира се, е, но преди да го признаеш, ще минат десетилетия.
Глава 2
Изтръгвам се от вцепенението си. В този влак има хора. Няма значение на къде пътува, важното е че където и да отива, то със сигурност е по-далче от койотите и по-близо до цивилизацията, хранта и възможния работодател; може би дори към Итака, въпреки че нямам и пукнат цент в джоба си нямам и причина да вярвам, че в колежа ще ме приемат обратно. А дори да ме приемат, какво? Нямам дом, в който да се върна, нито кабинет, към който да с еприсъединя.
....
Затичвам се в същаъа посока като на влака. Краката ми затъват в натрупания чакъл, чувствам се така, все едно бягам по пясък и се мъча да наваксам забавянето, като се накланяма напред. Препъвам се и започвам да с еолюлявам в опит да си върна равновесието, преди някоя част от тялот ми да се озовала заклещена между огромните метални колела и релсите.
.... Покрай ме профучават три един след друг, сследват ги вагони за добитък, чийто врати са отворени, но от тях стръчат краищата на многобройни конски опашки. „това е токова странно”-успявам да отбележа наум, въпреи че тичам покрай движещ се влак насред никъде.
... Три вагона по-назад има отворена врата.
Отново се хвърлям напред, като ги броя, докато отминават нататък.
Един, два, три...
Посягам към желязната ръчка на вратата и скачам горе.
Левият ми крак и лакътя ми са първото, което се удря в нея, а после и брадичката ми се забива в металняи ръб. Вкопчвам се с всичка сила.... Борейки се с крак, коляно, брадичка и нокти, успявам да пропълзя във вагона и се сгромолясвам на пода, където оставам да лежа напълнмо изтощен.
