"роман без заглавие", Димитър Димов

"Роман без заглавие"
Димитър Димов

"Роман без заглавие" на Димитър Димов е роман за любовта, за смисъла на живота да имаш човек до себе си, да обичаш и да бъдеш обичан. Четейки романа оставаш в безвремие, тъй като описаните герои и място на действие нямат такова нещо като време. Може да се развива през 30-те години на 20 век, но спокойно може да се развива и днес... Романът е с такова име, тъй като самият автор не е дал име и най-неочаквано по неразбираеми причини, оставя романа си недовършен... в най-кулминационната точка, когато основните четири персонажа се срещат. 

Красивото на романа е, че Димов поднася чувства, размисли, история на героите... Описва външния им вид леко и ефирно, допълвайки го с тяхната душевност.

Книгата може да се прочете от всеки, не само от ценители. На един дъх, тъй като читателя много бързо се впуска в сюжета и няма как да не пожелае да види края... "Д. Димов е неподправен майстор на чувствата и се стреми към създаване на реална и правдива литература, а не на жанр, предназначен за ценители и ограничен кръжец „естети”."(1) 

Димитър Димов

"В романа  водеща е случката, не фонът, нито ясно дефинираният исторически момент, в който се развиват събитията. С универсалния си характер книгата успява да докосне сърцето на всеки читател. 

Сред персонажите в една от първите сцени на градския плаж има действащи лица: румънка, сръбкиня, български чиновник, приличащ на Кларк Гейбъл и т.н. Героите му имат черти, типични за средата, към която принадлежат, но не са непременно свързани с национални характеристики. Акцентът е основно върху чувствата, спотаените мисли и поривите на действащите лица. 

„Роман без заглавие” проследява един на пръв поглед тривиален любовен триъгълник. Освен с липсата на каквото и да е морализаторство, книгата се отличава с дълбок психологизъм при обрисуване на главните героини - съперничките Адриана и Мария, предадени без противопоставяне и фалш. С изключително разбиране са изобразени чувствата на две жени, изправили се в битка за сърцето на харесван мъж, тема почти незасягана в българската литература с толкова вещина и правдивост. При това той рисува обективно силните качества и на двете - трезвомислието и прагматизма на Мария, но и високата интелигентност и отказа от всичко блудкаво и лесно у Адриана. Точно с тези, не толкова външни, а по-скоро личностни качества тя спечелва сърцето на морския капитан Адамов. Той са впечатлява не от физическия й чар, а от неспокойството и бунтарската й нагласа към общоприетото поведение и морални норми. Самият Адамов e представен като романтик и авантюрист по душа, отказал по-доходния и авторитетен пост като флотски офицер и избрал независимостта. Въпреки добрия си успех и възможност да получи протекцията на началниците си, той предпочита работата като капитан на търговски кораб и далечните пътувания. В малко кътче на сърцето си е останал мечтател, наследил от майка си “романтични пориви и склонност към фантазиране”, а с Адриана го свързва желанието за полет, дори с цената на жертване на просперитета в обществото. 

Брилянтна и определяща в романа е сцената със скока от площадката на плажа - събрала пластове страст и стаена нежност. Епизодът е пресъздаден от Д. Димов напълно кинематографично и като че ли няма аналог в съвременната българска литература. Извършва се умишлено забавяне на реалното действие, което иначе би траело не повече от 5-6 минути. В него протичат толкова сигнали, мисли и чувства на героите, че остава впечатлението за действие, продължило часове. Сцената разкрива невероятното майсторство на писателя – в една наглед простичка случка той успява да покаже нагласите и протичащите между тримата герои - Адриана, Адамов и Червенко, разнопосочни импулси. Изконният женския стремеж за съблазняване и използването на красотата като оръжие са предадени просто и с невероятна прецизност. При първата си среща с капитана, Адриана наподобява ловец в женски одежди - хитра, пресметлива и уверена в победата си. Прекрасните й “зелени очи на русалка”, които авторът превръща в основен символ на образа й, в този момент въплъщават желанието за доминиране. Затова и Д. Димов ще отличи в тях един нюанс, криещ известна жестокост “те гледаха пред себе си втренчено и неподвижно, като очи на рис или дива котка, която дебне плячката си”. Действително, в началото Адриана търси ново завоевание, “модел” за рисуването си, с което бяга от скуката и обзелият я сплин. В срещата с Адамов обаче, тя се сблъсква не с пасивен модел, а със силен характер, който й се противопоставя. Повествованието е лаконично, наелектризирано, а чрез едно леко архаично вмъкване на мислите на действащите лица се улавя тяхната интровертност и болезнена чувствителност. В дребните им жестове авторът е вложил десетки “говорещи” емоционални знаци. Многократното използване на глаголи, изразяващи гледане - фиксиране, стрелкане с очи, упоритото втренчване на Адриана в обекта на желанието й, подсказват зараждането на взаимен интерес. Д. Димов внушава и зараждащото се физическо привличане помежду им. Зървайки за първи път Адриана на моста, Адамов не усеща агресивност, а “го облъхна приятното чувство, което събуждаше в тялото му погледът на Мария”. Интересно е, че още в този начален етап авторът дискретно поставя знак на равенство между чувствана на двете жени към Адамов. Вероятно, търсената символика е, че очите на любовта са едни и същи – добри, виждащи пред себе си идеал и очакващи взаимност. Или, ако си послужа с думите М. Деги „поезията, както и любовта залага всичко на знаци” (Деги: 1966). С много вещина, Д. Димов разгадава тези знаци, като се интересува от дълбоко стаените мисли и преживявания на героите. Много чувствено той предава виждането на Адриана за Адамов „неговата личност приличаше на коктейл, който човек трябваше да изпие наведнъж, за да изпита акорд от множество усещания”. Действително, той е сложна сплав от гордост, толерантност и романтизъм, но и от черти, въплъщаващи мъжествеността - твърдост, неотстъпчивост и дори лека ироничност в общуването с нежния пол. Това обаче, което я привлича особено у този непознат, е неговото неподчинение и волята му да отстоява направения избор „има рефлекс на силен мъж, който се готвеше за отбрана… той държеше на годеницата си, на дребното русо момиче, което навярно обичаше.” Наистина в сцената на моста двамата главни герои - Адриана и Адамов взаимно се преценяват само чрез няколко погледа и кратки въпроси/отговори, сякаш заредени със статично електричество. Същинското им опознаване става обаче чрез неизречените фрази.

Сякаш времето спира на тази площадка, високо във въздуха, близо до слънцето и небето, Адриана разбира, че харесваният от нея мъж освен физическа привлекателност, притежава чувство за достойнство и способност без да наранява да преодолява опитите й за надмощие. Избраният от автора естествен природен фон крие ясна символика - сред прозрачния въздух се най-пълно се проявяват чертите, които човек в ежедневието си се стреми да прикрие. За пръв път Адриана, свикнала на безпрекословно обожание и подчинение, среща твърд отпор. “Да, той е с характер”- помисли си тя още веднъж като срещна за трети път неговия спокоен, невъзмутим поглед”. В майсторски обрисуваната от Д. Димов „къса драма с погледи” е стаен цял вулкан от страсти. Последвалият скок на Адрианиният брат Черненко във водата също е описан с дълбок психологизъм - той не само физически пада от височина, но и сякаш потъва в дълбините на едно съкровено чувство. Внушението за човешката душа като бездна е постигнато много фино, без сравнения и дълги описания, а единствено чрез действието, което сега вече се развива в бърз каданс. Скокът и ужасът от евентуално удавяне на Червенко са представени живо и динамично, като се постига реално усещане за грозяща беда. Сцената е твърде важна и определяща за целия по-нататъшен ход на повествованието. Тя интонационно предопределя авантюра между Адриана и Адамов - ако се вгледаме по-внимателно дори в сходното звучене на имената им има нещо общо и символично, усещане за преплитане и взаимна устременост. Подобно на сирените от древногръцката митология, наследили от баща си - Ахелой стремежа към стихийността, а от майка си - чудния глас и от скалите омайвали пътниците с песните си (Батаклиев: 1985, 143), Адриана се изправя на площадката на моста и омагьосва избраника си. Като съвременна сирена, тя въздейства хипнотично с гласа и с очите си. В този епизод тя наистина напомня древно митологично същество, толкова стаена страст, желание и магнетизъм е въплътил в образа й Д. Димов.

С нескрита ирония авторът е предал болезненият стремеж на млади поети, неуспели писатели и художници за материално облагодетелстване и сключване на изгодни бракове по сметка. Противопоставяйки меланхоличността на Адриана и умората й от този псевдоелит, авторът изтъква нейната интелигентност и неприспособимост към подобна среда. Тя мечтае за искрено, непресторено общуване, без фалш, кухи фрази и ласкателства. Съвсем кратко, в стила на О. Уайлд, Д. Димов показва “часовете на смъртна скука” на Адриана - тя се развлича сред поети и художници, твърдящи, че обичат страданието. Същевременно, това което наистина ги пленява е физическата й красота, а не талантът й за рисуване, за който твърдят, че уж притежава. “Тия хора предпочитаха да идват у нея, защото бе млада и красива, не им четеше стихове, облечена в бяла туника и поне не дрънкаше глупости, когато им показваше платната си”. Невероятно прозрение на Д. Димов, който по всяка вероятност е познавал твърде добре средите на българския писателски и културен елит, скован в маската на лъжата.

Интересна фигура в любовния триъгълник е плътният образ на годеницата на Адамов - Мария. Още в началото авторът я е обрисувал твърде поетично, подсказвайки черти от характера й чрез физическия й облик: “в мъничката руса фигурка имаше нещо леко и прозрачно, като цвете на акварелен портрет”. Мария притежава спокойствие и уравновесеност, а подчертаването на външната й миниатюрност навява усещане за крехкост и нужда от закрила. Макар и от беден произход, тя има финес в обличането и в държанието си, с които очарова. Представена е естествената й доброта и грижовност към околните. Всеки ден тя носи на годеника си обяд на работата му, обича да му прави малки, но искрени подаръци, макар явно да не разполага с излишни средства. Любовта й е чиста, дори детинска, ежедневните си разговори с него тя започва с “Обичаш ли ме?”. Същевременно, с няколко думи Д. Димов е предал жизнеността, но и известна ограниченост в тези отношения “между двамата се завърза обикновеният, мил и безсъдържателен разговор”. Последното прилагателно вече таи оттенъка на скука и установила се рутина. Нахлуването на Адриана в идиличния им живот ще накара Мария да прояви и борбеност, когато първи път се оказва увлечена в съревнование за сърцето на годеника си. Едно привидно небрежно изпуснато изречение още в началото на романа пък свидетелства за волевия й характер: „Тя го погледна замислено със своите нежни, сини очи, после заби ноктите в ръката му”, подсказващо за известна двойнственост у Мария. Глаголът “заби” тук има нюанс за притежание и вкопчване в другия. Д. Димов проявява несравнимо майсторство и при доразвиване на образа й. Посредством само две, невероятно проникновени фрази той изтъква, онова което Мария не притежава и заради чиято липса, Адамов, въпреки обичта си към нея, ще копнее за близостта на Адриана: „И той я намрази заради мъката, която му причини с очите си, и заради смута и колебанията, в които хвърли душата му. Но не я ли намрази още и за това, че тя бе разкошен узрял плод на живота до някаква огромна пропаст и до който съществуването на Мария никога нямаше да му позволи да достигне?” Кристално ясно е прозряна разликата в темперамента на двете съпернички - тихата, всеотдайна и разумна Мария никога няма да успее да доведе Адамов до онези мамещи бездни, до които човешкия дух мечтае да се докосне. Тя е нежна, любяща, но именно в нейната земност, се крие и известна ограниченост. Могат да се потърсят аналогии у Бодлеровите герои, по-специално този от “Желанието на художника”, копнеещ както и Адамов не за спокойна и кротка любима, която да нарисува, а за фаталната дама, обсебила ума му (Бодлер 1991, 413-414). Поетът я представя изцяло в мрачни краски, сравнява я с “черно слънце”, доминиращото в нея тъмно, не само като цвят, но и като сетивност и настроения. Същевременно признава, че именно хищната й любов и непреклонна воля го пленяват. Безнадеждно влечение към пагубната красота и мечти “не за бялата луна на идилиите, подобна на студена годеница, а за злокобната и замайваща луна, изскочила в бурна нощ”, излъчва тази невероятна поема в проза. Героите на Д. Димов също като Бодлеровите се стремят към авантюри, макар да предусещат, че ще им донесат беди. Такива са и Адриана, и Адамов, а до голяма степен и братът на Адриана - Червенко. И тримата са склонни да се поддадат на силни емоции, да загърбват рационалното, за да изживеят една страст до дъно. Адриана е по женски дръзка, Адамов носи чертите на мъжкия авантюризъм – по-стаен и обмислен като поведение, докато у Червенко на преден план е момчешкият плам и чистотата на чувствата, на моменти у него дори прозират рицарски черти - той се притеснява от одумките на околните за сестра му, сам я кори, но неотлъчно, като верен оръженосец прикрива постъпките й. Преди да скочи от моста, той неколкократно има предчувствие за нещо фатално и лошо, в което ще потъне, краката му се подкосяват при вида на пропастта. Интересен художествен похват е описанието на морската бездна, която го поглъща след скока - като дълбока пропаст, но с цветовете на Адрианините очи, в които Червенко сякаш буквално потъва - “тъмнозелени вълни в ивици от бяла пяна”. Озовал се на дъното, в почти безтегловно състояние между живота и смъртта, той мисли единствено за сестра си “за нейните хубави, тайнствени очи”. Колко страст и копнеж се крият в тези редове. В постъпката му има несъмнено кавалерство, но и един по-дълбок нюанс - на някакво аморфно чувство, родеещо се с чисто любовното.

С голяма вещина, Д. Димов е разработил класически познатите стадии на привличане между Адриана и Адамов - преходът от първоначално харесване и физическо желание към появата на мисълта за другия - отразена в преобразяването във външното поведение и в най-съкровените помисли и копнежи. Като че ли най-релефно се виждат промените у мичман Адамов - преминал през целия спектър и полярност на чувствата, постепенно той започва да усеща и да цени у Адриана меланхоличността и необикновената чувствителност. Когато, във Военния клуб чува разговорите на колегите си и намеците им за наченките на истеричност и пристрастеност към алкохола у Адриана, Адамов искрено се натъжава и страда за нея. Той приема думите не като пикантна клюка, а ги преживява с болка, заради зародилата се вече любов. Реакцията му е предадена от Д. Димов максимално експресивно и лаконично - “Адамов потрепера леко”. Влюбеността му обаче проличава най-ясно в суетенето и в мислите му в момента, когато се приготвя за предстоящото гостуване у Адриана. Ще си позволя да приведа един по-дълъг пасаж, показващ съпротивата на Адамов към обсебващото го вече силно чувство. Текстът ясно показва и авторското схващане за любовта като една от най-прекрасните и окриляващи човешки страсти „…но след драмата на моста, след нейното идване с Мария, което приличаше на разкаяние, той виждаше Адриана в друга светлина. Тя си оставаше все тъй някак горчиво прекрасна, привлекателна по особен начин с бледото лице и зеленикавия фосфорен блясък на очите си. Само че сега тя изглеждаше странно мека и когато го покани в къщи, него и Мария, гласът й звучеше почти умолително. Каква промяна бе станала с нея?... Тя го привличаше по чувствен и тревожен начин, който го изпълваше с трескаво вълнение, с убеждението, че животът му почваше да тече с истинската си пълнота, откакто я видя за първи път, и че всичко, което бе преживял досега с други жени, приличаше на леко пролетно вълнение пред страстите на знойно лято”. В съвременната литература се е наложила тенденцията мислите на героите да не се представят и макар да звучи леко архаично, именно този пасаж у Д. Димов ни оставя без дъх. Толкова простичко и красиво той е успял да каже най-същественото! Едва ли в друг български роман има подобно чувствено описание на привличането между двама души – в сетивен и в духовен аспект! В него прозира идеята, че любовта наистина променя хората и ги прави по-различни. Ясно е каква е промяната, станала с Адриана - с едно-единствено прилагателно, при това възможно най-непретенциозното „мека”, Д. Димов постига съвършеното описание на влюбения човек, който като че ли изгубва дори физическата си форма. Не е ли именно това ново, одухотворено състояние, за което пише Ж. Мишел Молпоа в анализа си за „Ъглови стълбове” на А. Мишо – „флуидно същество, плувец, мечтател, не тежащо повече от пламък или пяна и въпреки това страдащо, което обитава в несекващия поток на секундите”(Молпоа: 2002, 87). Твърде съществена е метаморфозата на Адриана, вследствие окриляването от любовта. При гостуването си у капитана, след случката на моста, тя съвсем по детски, с много нежност му избира подарък и се спира на неголям шоколад. С този дребен, но многозначителен детайл, Д. Димов я представя отново като малкото момиченце, каквото е била в детството си и подарявала играчките си на работническите деца. При срещата им Адриана искрено се вълнува от контузията на Адамов, първият й въпрос е “Как е кракът ви?”. Предадена е загрижеността й на обичаща жена, в гласа й вече има меланхолични нотки.

В романа си Д. Димов обрисува съвсем равностойно и Мария, с респект към чистотата и искреността на любовта й. Особено интересно е описанието на увереното й държание в сладкарницата, при запознанството с богатия баща на Адриана, на когото тя не отстъпва по финес и обноски. С много симпатия, авторът представя положителното впечатление, което оставя годеницата на Адамов “всичко у нея бе дребно, но свежо, хармонично, прекрасно”. Освен приятна външност и обноски, Мария притежава и изразено чувство за чест и достойнство. Тя е свикнала да се бори за всичко в живота, без да бяга от трудностите и предизвикателствата, има твърд, прагматичен и дори жилав характер. Важен ключ за вникване в образа й е следното заключение: “Това малко създание бе твърде фино и приемаше сраженията лоялно”. Хладно, с премерени и точни изрази, Мария не позволява нито на Адриана, нито на баща й да получат превъзходство над нея и годеника й. Същевременно, с фина ирония авторът е предал чувствата на двете съпернички, откроявайки типично женската дребнавост в оценките, които те взаимно си правят. Мария нарича жестовете на Адриана “пошли”, макар те далеч да не са такива, Адриана пък й измисля прозвището “малката невестулка”. При това мислите им са вмъкнати естествено, без какъвто и да е дидактизъм, като се съхранява достойнството и на двете страни. 

Във финалния епизод на романа ясно се предусеща зреещата буря и неминуемият триумф на Адриана. Д. Димов показва грижовните приготовления на Адамов и бързането му за срещата с Адриана в сладкарницата. Тук той провежда един преизпълнен с нежност и обич разговор с новопоявилата се в живота му жена. В думите му има състрадание и разбиране към драмата на Адриана, от тях блика любовен копнеж. “Вие нямате особено щастлив изглед”, след което с “добра и ведра усмивка” й казва, че прилича на човек, който излиза от бар. Той се тревожи за пиенето й, но и говори искрено, не толкова като мъж, а като приятел, желаещ да подаде ръка. Невероятен лиризъм е стаен в диалога им, а репликите на Адриана са оцветени с дълбока тъга. Сцената на пътуването с автомобила към имението пък майсторски внушава очаквания съспенс. Зад разменените в колата привидно незначителни фрази, в скоби, леко архаично, авторът е откроил същинските мисли на тримата участници – Адамов, Мария и Адриана. С невероятно съвършенство той е уловил афекта и напрежението между двете жени. Именно в колата, с любовта си към високите скорости и развятата волно коса, Адриана отново изпъква като същество, теглено към бездните. Опасното пътуване, както преди това скокът във водата, подсказва наближаването на драматични събития. Повече със сърцето, отколкото с разума си сега Мария проумява, че силата на Адриана е в нейната душевност, а не толкова във физическата й красота „Мария на свой ред анализираше зараждането на любовта им с горчивата пасивност на ревността си”. Много проникновено Д. Димов е доловил зараждащата се злоба в сърцето на пренебрегната жена, която вече започва да търси в съперничката си физически недостатъци – забелязва разрошената й коса, поувяхналата кожа на Адриана, повечето й години – първите белези на отминаваща младост. 

Романът на Д. Димов завършва с пристигането на Адриана и гостите й в имението. Любопитен е моментът, в който Адриана кани Мария да поосвежат прическите си. Именно в тази сцена за сетен път се проявява прагматизма на Мария. За разлика от фриволната Адриана, носеща леко и непринудено косите си, тя оформя прическата си сама, без да ползва фризьори, като я навива всяка вечер с хартия. Освен че показва практичността й на момиче от народа, вмъкнатият характерен детайл представя Мария като здраво стъпила на земята, тя не прави излишни разходи за своята външност в угода на суетата. „Мария приготвяше косата си по един особен и траен начин без разноски” и само от любезност приема предложението на Адриана да оправят косите си. Този последен, твърде важен елемент ще бъде и един от мостовете към разгадаването и анализ на образа й, развит в романа „Адриана” на Т. Димова. От друга страна, небрежната и развята от вятъра коса на Адриана подсилва еротизма в облика й, подготвя ни за наближаването на нов скок в бездна.

книги-нюз.ком